Говорителя на мъртвите

Орсън Скот Кард

Говорителя на мъртвите

Някои от жителите на колонията Лузитания

Ксенолози (Зенадори)

Пипо (Жоау Фигейра Алвареш)

Либо (Либердаде Грасаш а Деус Фигейра де Медичи)

Миро (Маркос Владимир Рибейра фон Хесе)

Уанда (Уанда Кенята Фигейра Мукумби)

Ксенобилози (Биолоджистас)

Жусто (Владимир Тиажо Гусман)

Сида (Екатерина Мария Абаресида до Норте фон Хесе-Гусман)

Новини (Иванова Санта Катарина фон Хесе)

Ела (Екатерина Еланора Рибейра фон Хесе)

Губернатор

Боскиня (Фария Лима Марие до Боске)

Епископ

Перегрино (Армау Себола)

Игумен и принсипал на Манастира

Дом Кристау (Амаи а Тудомундо Пара Ке Деус Аме Кристау)

Дона Криста (Детестай о Пекадо е Фазей о Дирейто Криста)

ПРОЛОГ

През годината 1830-а след създаването на Междузвездния конгрес, разузнавателен кораб-робот изпрати съобщение по ансибала: параметрите на планетата, която той изследвал, били напълно в рамките, допускащи човешки живот. Най-близката планета, която имаше проблеми с пренаселеността, бе Байя: Междузвездният конгрес издаде на жителите й проучвателен лиценз.

Затова стана така, че първите хора, които видяха новия свят, говореха португалски, бяха бразилци по култура и католици по вяра. През годината 1886-а те слязоха от совалката си, прекръстиха се и назоваха планетата Лузитания — старото име на Португалия. Захванаха се да съставят каталог на флората и фауната. След пет дена разбраха, че малките животни, обитаващи гората, които те наричаха поркиньос, тоест прасенца, изобщо не бяха животни.

За първи път след ксеноцида над бъгерите, извършен от чудовищния Ендър, хората отново откриваха извънземен интелигентен живот. Прасенцата бяха примитивни в технологично отношение, но използваха оръдия на труда, строяха къщи и говореха на свой език.

— Това е още една възможност, която Бог ни праща — обяви Пиу, архикардиналът на Байя. — Можем да получим опрощение за унищожението на бъгерите.

Членовете на Междузвездния конгрес почитаха много богове или не почитаха никакви, но всички се съгласиха с архикардинала. Лузитания щеше да бъде заселена от жители на Байя и така, както го изискваше традицията — с католически лиценз. Колонията обаче нямаше да се разширява извън ограничен район и ограничено по брой население. Колонизацията щеше да се ръководи от един-единствен закон: прасенцата не биваше да бъдат обезпокоявани.

ПЪРВА ГЛАВА

ПИПО

Рутър1 бе едновременно и най-трудното, и най-полезното от пекениносите. Той винаги бе налице, когато Пипо посещаваше просеката им, и се стараеше с все сили да отговори на онези въпроси, които Пипо не можеше да зададе направо, тъй като законът му забраняваше. Пипо зависеше от него — може би прекалено много, — ала макар Рутър да се глумеше и да си играеше като безотговорен младок, какъвто и беше, той също така наблюдаваше, опипваше почвата, проверяваше. Пипо винаги трябваше да бъде нащрек за капаните, които Рутър му залагаше.

Преди миг Рутър се бе катерил по дърветата, обхванал кората само с покритите с роговица възглавнички на колената и на бедрата от вътрешната страна. В ръце държеше две пръчки — наричаха ги Бащини пръчки — и с тях удряше по дървото в завладяващ, асинхронен ритъм, докато се изкачваше.

Този шум накара Мандачува да излезе от дървената къща. Той се обърна към Рутър на Мъжкия език, а сетне и на португалски:

— P’ra baixo, bicho!2

Наоколо се намираха неколцина прасенца и като чуха тази игра на думи на португалски, изразиха одобрението си, като потъркаха силно бедра едно о друго. Получи се съскащ звук, а Мандачува подскочи леко, доволен от аплодисментите им.

Рутър междувременно се бе навел назад толкова силно, че щеше да падне всеки миг. Сетне плесна с ръце, направи салто и се приземи на крака, като подскочи няколко пъти, без да се препъне.

— Значи си и акробат — рече Пипо.

Рутър пристъпи важно-важно към него. По такъв начин имитираше хората. Бе толкова сполучливо, колкото и подигравателно, защото сплесканата му вирната зурла определено приличаше на свинска. Нищо чудно че хората от другите светове ги наричаха „прасенца“. Първите посетители на тази планета бяха започнали да ги наричат така още в ранните си съобщения от 86-а, а когато през 1925-а бе основана колонията Лузитания, името им се бе наложило окончателно. Ксенолозите, пръснати из Стоте свята, ги наричаха в писанията си „аборигените на Лузитания“, но Пипо много добре знаеше, че това се дължи единствено на професионалното им достойнство, — не се съмняваше, че извън академичните си съчинения ксенолозите също ги наричаха прасенца. Що се отнася до самия Пипо, той им казваше пекенинос и те, изглежда, нямаха нищо против, защото вече и сами се наричаха „малките“. Ала все пак, независимо дали ставаше дума за професионално достойнство, или не, това си бе неоспорим факт. В моменти като този Рутър изглеждаше като прасе, изправено на задните си крака.

— Акробат — рече Рутър, като изпробваше новата дума. — Заради това, което направих ли? Имате дума за хора, които правят така? Значи има хора, на които това им е работата?

Пипо въздъхна безмълвно, а усмивката застина на лицето му. Законът категорично му забраняваше да дава информация за човешкото общество, тъй като тя би навредила на културата на прасенцата. Ала Рутър постоянно погаждаше разни номера, та да изстиска и последната капка намек от всяка дума, която изричаше Пипо. Този път обаче Пипо не можеше да вини никого другиго освен себе си, след като изпусна тази глупава забележка, която ненужно отваряше прозорец към живота на хората. От време на време се чувстваше толкова добре всред пекениносите, че разговаряше с тях естествено. А това беше винаги опасно. Не ме бива много в тази непрекъсната игра, да събирам информация, като същевременно се опитвам да не издам нищо в замяна. Либо, моят мълчалив син, вече е по-изкусен в дискретността, а той стажува при мен колко — колко време мина, откак изпълни тринайсет години?… — само четири месеца.

— Ще ми се да имам такива възглавнички на краката като теб — рече Пипо. — Кората на това дърво би разкъсала кожата ми до месо.

— А това щеше да докара на всички ни голям срам.

Рутър все още стоеше в своята очаквателна поза, която според Пипо бе начинът, по който прасенцата изразяваха леко нетърпение или може би мълчаливо предупреждаваха останалите пекениноси да внимават. А би могло да е и знак на крайна уплаха, ала доколкото бе наясно, Пипо никога не бе виждал някой пекенино да изпита крайна уплаха.

Във всеки случай той заговори бързо, за да успокои Рутър:

— Не се безпокой, твърде съм стар и отпуснат, за да се катеря по дърветата. Това ще го оставя на вас, младоците.

Думите му подействаха; тялото на Рутър веднага се раздвижи.

— Аз обичам да се катеря по дърветата. Оттам виждам всичко. — Рутър приклекна пред Пипо, наведе се напред, приближи лице. — Можеш ли да видиш звяра, който се носи над тревата, без да докосва земята? Другите не ми вярват, когато им казвам, че съм видял нещо такова.

Нов капан. Е, Пипо, ксеноложе, ще унижиш ли този индивид от обществото, което изучаваш? Или ще се придържаш към строгия закон, наложен от Междузвездния конгрес, за да овладееш случая? Имаше твърде малко прецеденти. Единствената друга интелигентна раса, с която човечеството се бе сблъсквало, бе на бъгерите — преди три хиляди години, и в крайна сметка всички бъгери бяха мъртви. В този случай Междузвездният конгрес бе взел мерки, ако човечеството сгреши, поне грешките му да бъдат точно от противоположно естество. Минимум информация, минимум контакт.

Рутър усети колебанието на Пипо, предпазливото му мълчание.

— Ти изобщо не ни казваш нищо — рече Рутър. — Наблюдаваш ни и ни изучаваш, ала не ни пускаш отвъд оградата във вашето селище, да ви наблюдаваме и изучаваме и ние.

Пипо отговори доколкото можа искрено, ала за него по-важно бе да бъде не искрен, а предпазлив:

— Ако вие научавате толкова малко, а ние — толкова много, то тогава защо вие владеете и Старк, и португалски, докато аз още се мъча с вашия език.

— Защото сме по-умни. — Рутър се дръпна назад и както бе седнал, се обърна гърбом към Пипо. — Върви си зад оградата — рече той.

Пипо веднага стана. Недалеч от него Либо се опитваше да научи от три пекениноса как плетат рогозки от лозите мердона. Забеляза Пипо и мигом се озова до баща си, готов за тръгване. Пипо го поведе мълчешком; тъй като пекениносите владееха толкова добре човешките езици, те никога не обсъждаха наученото в тяхно присъствие, правеха го чак като се приберяха зад оградата.

Пътят до дома им отне половин час; когато преминаха през портата и поеха нагоре по хълма към Станцията на зенадора, валеше силно. Зенадор ли? Пипо се замисли върху думата, като погледна малката табелка над вратата. Върху нея на езика Старк бе изписано „КСЕНОЛОГ“. Това съм аз, рече си Пипо, поне за хората от другите светове. Ала португалската титла „зенадор“ се произнасяше далеч по-лесно и затова на Лузитания едва ли някой казваше „ксенолог“, дори и когато говореше на Старк. Ето как се променят езиците, помисли си Пипо. Ако го нямаше ансибалът, който осигурява мигновена връзка между Стоте свята, сигурно нямаше да имаме общ език. Междузвездните пътувания са далеч по-редки и по-бавни. И само за един век Старк би се разбил на десет хиляди диалекта. Сигурно ще е интересно да се проиграе на компютъра проекция на лингвистичните промени на Лузитания, при която да се остави Старк да залинее и да бъде погълнат от португалския…

— Татко — рече Либо.

Едва сега Пипо забеляза, че бяха спрели на десет метра от станцията. Допирателната. По-голямата част от интелектуалния ми живот е по допирателната — в области, далечни от специалността ми. Това сигурно се дължи на факта, че при правилата, които са ми наложени в моята област, е невъзможно да науча или да разбера каквото и да е. Науката ксенология държеше на по-голяма тайнственост дори от Църквата-майка.

За да отключи вратата, бе достатъчно да положи длан, докато се разчете отпечатъка й. Още с влизането си Пипо знаеше как ще протече вечерта. И на двама им щяха да са потребни няколко часа работа на терминалите, за да документират какво са свършили при днешната си среща. Сетне Пипо ще прочете бележките на Либо, а Либо ще прочете неговите, а след като постигнат съгласие, Пипо ще напише кратко резюме и ще остави останалото на компютрите: да архивират бележките и да ги изпратят мигновено посредством ансибала до ксенолозите във всичките Сто свята. Основното занимание на повече от хиляда ксенолози е да изучават единствената ни известна извънземна раса и с изключение на незначителната информация от спътниците, всички данни, с които колегите разполагат, са изпратените от Либо и от мен. Ето това е то минимална намеса.

Когато обаче влезе в станцията, Пипо мигновено долови, че не ги очакваше вечер на сериозна и същевременно отморяваща работа. Там бе дона Криста, облечена в монашеската си роба. Дали някое от по-малките деца не бе направило някаква беля в училище?

— Не, не — рече дона Криста. — Всичките ти деца се справят много добре, с изключение на това тук, за което смятам, че е прекалено малко, за да напусне училище и да работи, дори като стажант.

Либо не отвърна нищо. Разумно от негова страна, помисли си Пипо. Дона Криста бе умна и привлекателна, може би дори красива млада жена, ала преди всичко бе монахиня от ордена „Фильос да Менте де Кристо“ („Децата на Христовия ум“) и преставаше да бъде хубава, когато се ядосваше на невежеството и глупостта. Изумителен бе броят умни люде, чието невежество и глупост се бяха стопили някакси в огъня на нейното презрение. Мълчание, Либо — това е тактиката, която ти е единствено от полза.

— Не съм дошла тук заради което и да е от твоите деца — рече дона Криста. — Тук съм заради Новиня.

Нямаше нужда дона Криста да споменава фамилното й име; всички познаваха Новиня. Ужасната Десколада бе овладяна едва преди осем години. Чумата заплашваше да изличи колонията от лицето на планетата, преди още да е получила справедливата възможност да се установи както трябва; лекът за нея бе открит от двамата ксенобиолози Жусто и Сида — бащата и майката на Новиня. Трагична ирония на съдбата бе, че бяха открили причината за заболяването и начина на лечение прекалено късно, за да спасят и себе си. Последното погребение — последица от Десколадата, бе тяхното.

Пипо добре помнеше малкото момиче Новиня, стиснало ръката на кметицата Боскиня, докато епископ Перегрино лично изпълняваше погребалното богослужение. Не, не държеше ръката на кметицата. Картината се върна в спомена му, а ведно с нея — и онова, което чувстваше тогава. Какво ли разбира тя? — се бе запитал. Това е погребението на родителите й, а тя е единствената оцеляла от семейството; ала навсякъде около себе си долавяше всеобщото ликуване на хората от колонията. Толкова малка, дали може да разбере, че нашата радост е най-добрата възхвала за родителите й? Те се бориха и победиха; преди да умрат откриха спасението ни през дните на своя залез; ние сме тук, за да честваме големия дар, който ни поднесоха. Но това не важи за теб, Новиня: тук си за смъртта на родителите ти, както и на братята ти преди това. Петстотин мъртви, над сто богослужения за мъртвите тук, в тази колония, през последните шест месеца, и всички те се отслужваха в атмосфера на страх, на тъга и отчаяние. А сега, когато родителите ти са мъртви, за теб страхът, тъгата и отчаянието са си все такива, ала никой не споделя болката ти. А в нашето съзнание на първо място е облекчението от болката.

Като я гледаше и се опитваше да си представи чувствата й, той можа единствено да разпали собствената си тъга от кончината на момиченцето си Мария, отнесено от вятъра на смъртта, който покри тялото му с ракови и непрекъснато разпростиращи се плесенни образувания; плътта му или се подуваше, или гниеше, нов крайник — нито ръка, нито крак — израстваше от бедрото й, а кожата на ходилата и на главата й се белеше и оголваше костите; милото й, красиво тяло загиваше пред очите им, а блестящият й ум оставаше безмилостно свеж, способен да улавя всичко, което й се случваше, докато най-накрая не изплака Господ да я остави да умре. Пипо си спомняше това, помнеше и заупокойната й меса, споделена с още пет жертви на чумата. На колене с жена си и с оцелелите си деца, той почувства съвършеното единение на хората в катедралата. Знаеше, че болката му е болка и на всички останали, че чрез загубата на най-голямата си дъщеря се бе свързал с обществото посредством нерушимите връзки на мъката, и това наистина беше утешение за него, нещо, за което можеше да се залови. Точно такава форма трябваше да приема мъката — на всеобща скръб.